Посвещавам този текст на плетесите от Креатива. Благодаря ви и ви обичам <3

За повечето плетящи хора в орбитата ми усещането от първите по-студени есенни дни с щипещите сутрини и меланхолично подраняващи залези е нещо като нова година. Мръчкавите сенки с развълнувани ръце повдигат капака на скрина със зимните прежди , а плетивата и седянките стават по-пъстри, шумни и многолюдни. Прелетните птици тепърва започват маратонските си полети, а ние вече сме си в гнездото готови за уюта на тъмното полугодие. Не е ли велика алхимия плетенето, за това че успява да превърне най-тъжния, мрачен и безпощаден период на годината в нещо, за което се вълнуваме и предвкусваме?

Днес ми се иска да пиша и за друга трансмутация, в която плетенето е каталист. Моето есенно плетене започна доста по-рано тази година, още докато навън жегите разтапяха пейзажа и кипваха морето. След контузия и последвала операция моят свят изведнъж се сви и спря да се движи, всички задачи и крайни срокове или изпаднаха извън тесните му граници или се смалиха за да се вместят в новите му рамки. Това усещане не беше съвсем ново, понеже и предишното ми лято приключи скоропостижно заради сходна травма и ако физическите измерения на възстановяването ми бяха известни, то психическите – депресия, самота, провал; сега натежаха и със срам. Тези чувства не са ми непознати и с години са част от състава на атмосферата, в която съществувам, в различни съотношения и с различна тежест, но едно нещо си остава константа – колкото по-смален е мащабът на живота ми, толкова по-големи изглеждат те. А когато границите са ръбове на болнично легло, методите за справяне с тези чувства също трябва да са лесно преносими, книга, кълбо прежда и две игли например.

„Макар да имаме съвсем малък избор по отношение на житейските си обстоятелства, можем да изберем да открием стойност и значимост в преживяванията достъпни за нас“

— Никол Нериг, „Със собствените си ръце: Жени, които вплитат своите истории“

С книгата With Her Own Hands: Women Weaving Their Stories („Със собствените си ръце: Жени, които вплитат своите истории“) се срещнах преди година. Същото легло, същата фрактура, но на другия крак. Бях виждала красивата корица в профилите на западни плетачки – до порцеланова чаша с лате арт, подаваща се изпод плетка в хармонични тонове, върху одеало за пикник. Изглеждаше ми като красив реквизит повече, отколкото като любопитно четиво, основно защото рядко чета нехудожествена литература и автоматично реших, че е исторически преглед на текстилната история – нещо повече информатично и полезно, отколкото грабващо и лично. Затова, едва когато единственото, което имах в излишък беше време, а книгите за четене и другите оправдания попривършиха дойде и нейния ред и о, колко много бях сгрешила с отлагането.

„Мисля, че може би именно защото нямах баба, която да плете – или нещо друго, което да ме кара да се чувствам свързана с някаква родова приемственост, – написването на тази книга ми помогна да осъзная: „О, преди мен е имало толкова много жени, които са вършили тази работа и може би са намирали смисъл в нея – по начин, който донякъде прилича на моя собствен опит.“

― Никол Нериг, интервю с Лора Хелмс

Като самоук плетящ, каквато е и авторката, едно от нещата, което тази книга ми даде е чувство за приемственост. Съвсем естествено е да видиш себе си като част от нещо по-голямо, когато умението ти е предадено от някого, когото обичаш, както се е случило и с него самия. Приемствеността в плетенето не е просто сантиментална, тя изгражда идентичност, гордост, сигурност, каквато е и функцията на традициите. Това не означава, че самоуките плетящи сме изцяло безучастни зрители на тези процеси, но намираме своята общност по-бавно, често онлайн, а понякога дори никога на живо. Промяната на мащаба е това, което тази книга направи за мен. В процеса на плетене, по време на нашите седянки често споделяме за животите си извън плетките и това усещане за сплотеност около нишката е нещо, което авторката разглежда в дълбочина. Това че не си наследил умението не значи, че не наследяваш историята му. Започнеш да го практикуваш, вече участваш в нейното написване.

Всички сме чували, че споделен грях е половин грях, но това придоби нов смисъл за мен след тази книга. Създаването ни дава смисъл, а споделенността ни помага да преодолеем най-тежките чувства и моменти. Докато се запознавах с различните истории на тази книга, аз и се борех със собствените си чувства на депресия и неадекватност, само че колкото по-близо до края на книгата (а и на плетения си проект) стигах, толкова по-беззъба ми се струваше ситуацията ми. Не защото не е важна, а защото не беше най-важното, най-голямото или непреодолимо нещо, когато я наблюдавах в един по-едър мащаб. Осъзнавайки принадлежността си към една глобална традиция на работата с текстил, която е овластявала, подкрепяла и осмисляла безброй жени в техните най-тежки моменти можах да видя и своето “затворническо” легло като част от една доста по-дълга и все още неизплетена история.

Тук е момента да спомена и прекрасните момичета в моя живот, които намерих покрай любовта към плетенето – всяка от тях познаваща езика на нишката, свързани от нея, но не само от нея, и аз – свързана с тях и с цялата тази традиция на съзидание, на творчество, на колективност и индивидуалност, които не си пречат, а се допълват. По време на първата ми контузия имахме споделено плетене и един от най-милите ми спомени от това възстановяване беше, когато накарах приятеля си да ме снима с готовите ми проекти – композирахме кадри с чантички и патерици (само чантички, смени на тоалети, може би на терасата или да пробваме в хола). Тази година освен онлайн разговори, дискусии за книги и за дизайни и прежди, момичетата дойдоха да ме изненадат вкъщи – когато не можеш да отидеш на седянка, седянката идва при теб! Абсолютен триумф над моето отшелничество! Напълно осъзнавам, че тези приятелства са привилегия и не всеки изживява своето плетошествие по този начин, но след като се запознах с историите в “Със собствените си ръце” съм склонна да вярвам, че доста често създаваме още много отвъд и около изплетеното.

И така, след дълго възстановяване се завърнах с няколко открития: плетенето и текстилът като цяло могат да превърнат най-тъмните (буквално и метафорично) месеци от животите ни в уютни и дори любими; най-хубавото в плетенето не може да се докосне с ръце; дори когато се чувстваме категорично и непоправимо сами, доста често сме на една плетка/дума/книга от осъзнаването, че сме бримка от нещо по-голямо.